|
| Prince of Persia: The Two Thrones |
| Front Cover | Game Details | Back Cover | |||||||||||||||
|
|
|
|
|
|
||||||||||||||||||||||||||||||||||
| Description |
| Третата игра от поредицата за Принца на Персия е един шедьовър (почти), с който достойно се затваря серията (почти). И историята (почти). Всичко започва няколко седмици след втория край на предишната игра – Дахака е нахакан, Кайлина, макар и с доста различен от предишната игра външен вид (тъп, плосък), е спасена и придружава принца до родния му Вавилон. Там идва първата неприятна изненада – Вавилон е под обсада от един стар познайник – Везира. Нобичайната си жизненост дължи на факта, че с края на Warrior Within Принца предотварати събитията от Sands Of Time. Два изстрела от катапулт и лодката е разбита, Кайлина пленена, а Принца е оставен с една джобна чекийка да спасява положението. Както обикновено. Промените се набиват на очи от самото начало. Явно разработчиците са обърнали внимание на воплите на фенската общност и Двата Трона са идейно по-близо до първата игра от поредицата. Отново акцентът пада върху акробатиките, количеството схватки е редуцирано, но за сметка на това FFFS е запазена и разширена в сравнение с Warrior Within. Графиката и левъл дизайнът са на страхотно развнище. Макар, че годинките и на Playstation-а, и на енджина си казват думата, играта изглежда повече от великолепно. Да, на моменти сече леко в откритите простанства, но дизайнерите компенсират това със страхотните гледки на горящия Вавилон. А гледките са запомнящи се – каналите, висящите градини, самата кула са прекрасни и... абе истински. Звукът прави голяма крачка напред – тежкият рок е останал в миналото. Отново имаме ориенталски мотиви, комбинирани със забележителни китарни рифове. Всяко нещо издава звуци, капаните щракат зловещо, птичките чуруликат и така нататък. Озвучаването е брутално и безкомпромисно – всяка реплика е казана професионално, с емоция и настроение. Геймплеят е брутален и изпълнен със завидно количество новости, а доста от страрите неща са пребалансирани. Най-важната добавка са "speed kill" убийсвата. По време на жизнерадостните скок-подскокчета се озовавате в близост зад гърба на противника. Тъй като Принца е принц на Персия, което си значи Арабия и е идеологически близо до Турция, на всички ни е ясно, че на нещастния гард, ще му се случи инцидент изотзадзе. С един мощен скок му скачате и започва една кът сцена, която показва как го онождате. От време на време при замах на принца с 20 сантимеровия му кинжал той заблестява и имате около половин секунда да натиснете бутона за удар. Резултатът – още едно успешно проникване в тялото на опонента. По-здравите изискват до 5 наръгвания. Тази система позволява по-агресивно разхождане из нивата – докато тичаш по стената, стигаш до една дъска, която позволява диагонално скачане и се нахвърляш на нищо неподозиращия гард. Възможни са също така и двойни убийства – от време на време гардовете са скупчени за по-голямо удобство и ги редуваш – ту единия, ту другия, с много ефектни подскоци между тях. Голяма част от противниците позволяват да бъдат изнесени с краката напред с тази механика. Което е добре, защото Принца вече няма суровата ударна мощ от Warrior Within. Главното оръжие все пак е Кинжалът на Времето, който както и да го гледаш, си е кинжал. Битките с повече от двама противници са продължителни и изискват изпълнения на доста комбота. Надбягванията с колесници из Вавилон са забавни и внасят необходимото разнообразие в играта. И стигаме до Тъмния Принц – мрачното, цинично, нахакано, самовлюбено и страдащо от болни амбиции и мания за величие алтер-его на Принца. Абсолютен катил и веселяк. Роден от пясъците на времето, той използва всеки удобен момент, за да вземе контрола над общото тяло. Играта с него е коренно различна – от него струи агресия и мощ. С 1-2 удара на веригата закачена на ръката му избива по няколко противника. Комботата му са малко по-трудни за изпълнение, но зрелищни и брутални. Недостатъкът при игра с него е бързо намаляващото му здраве, което се напълва всеки път, когато вземе пясък. Трудноста е завишена неимоверно спрямо предишните части – сейвовете са на майната си, а чекпойнтите ги чакаш както цикъла на гаджето, когато закъснява с две седмици. Свиква се де. Босовете са (не)приятно трудни, оригинални и всеки от тях се пребива по различен начин. Диалозите, които Путьото на Персия и Тъмния принц водят помежду си, са уникални – можеш да се счупиш от смях на някои техни реплики. Докато Светлия манаф не реши да разсъждава за доблест, дълг, воинска чест и прочее лайна. Фара също е намерила място в тази игра. Поднася ни се в една нова, амазонска визия, която... ами просто не й пасва. Добрата новина е, че участието й се изчерпва само в кът сцените. Не знам дали съм единствен, но още сънувам кошмари от битката в асансьора, когато тъпачката беше в центъра и умираше с много неприятна лекота. При положение, че и в двете предишни игри женските персонажи бяха адски добри попадения, не разбирам как от Уби са успели да окепазят и Кайлина, и Фара. Финалът от своя страна е най-голямото разочарование в цялата игра и собственоръчно сваля една единица от оценката на играта. И малко помощ: На последната битка във втората фаза стой в центъра и го остави да те млати, преди да се затичаш към пилоните – неговите огнени кълба взимат в пъти по малко от скалите. Като цяло блокът е неефекитивен в тази игра – не може да се сравнява с непробиваемата стена от предишните части – по-добре прескачай противниците и се движи непрестанно. Винаги се бий с две оръжия. Камата просто не нанася това поражение, което ти трябва. |